31.12. БОХЕМ
Бившите решенияЗнам изяждат празнотоЗнам на цветаЗнам
„Помогни ми“Не не означаваНе да ми помогнешНЕ
когато съм на кръста
скрил си кръвта по китките
скрил си наивните белези зад гърба на
чуждата мъжественост и ми
се усмихваш само с пъп, защото е
по-уютно
Кръвта тиВсичко ще започнеВсичко да се съсирваВсичко
но контролътТочка върху процесаТочка не е свободаТочка
и краят никога не означава
КРАЙ
ЛЕА
30.12. Обичах те и те обичам
с цялата си непокварена
и чиста като капчица роса душа.
Но ти реши, че туй е пак шега.
За тебе бях поредната жена
за забавления и грях.
И ето, че съдбата ми показва
пак средния си пръст
а ти…………………………..
ти ме въвлече
не в в триъгълник любовен
а с нововъведението ти
четириъгълник любовен.
Но ти съдба,
пак тихичко стоиш защо ли?
Или си казваш:
Ти пак ще издържиш.
Пепа Григорова
24.12. Животът
Раждаш се, растеш и хубавееш.
Красива си. Всички те заглеждат и
искат да те откъснат. В най-добрия
случай, ти избираш в чии ръце да
паднеш. Двама сте и сте щастливи.
После идва зрелостта. Появява се
незабележимо, с котешки стъпки и
ти забелязваш следите на старостта,
но все още ставаш. Просто зависи от
гледната точка. И неусетно един
ден се срещаш със старостта, която
започва всяка нощ да ти разказва
приказки за Нея. И един ден –
просто я срещаш.
Валентина Янчева
16.12. Шахматни фигури
Във вечната заблуда
Светът гори от пешки неразбрали
Своите ходове
Дали да пазиме царицата
Или да се нахраним с коня
Дали решението е глад или социална параноя
В света на пешките най-драг е офицера
А всеки порив на сърцето – истинска химера
От белите полета се издигат бели змии – царици
А черните полета вдлъбват се в портали – пълни с черни птици
Къде ще стъпи пешката зависи най-веч от царя
Къде ще стъпи царя зависи най-веч от господаря
А кой е господарят освен глупака
Застанал срещу теб и стискащ ти ръката
В края на играта
„Играта няма край“
Прошепна гущера лилав от жезъла
На розовия бог бърникащ в мозъчните струни на всичките ми личности вървящи в хора
Протегна своята ръка над моя опонент
И го премести на черното поле пред себе си.
Жара Гавран
15.12. За първата снимка: Кой е истинска личност, когато се чувства разслоен в мисленето си? Риторични въпроси. Базисно, нищо ново. И понеже няма нищо ново, а винаги идва старото, къде е смисълът? Пак риторичен въпрос. Личността ти, ако бъде само тук, където си физически, значи нямаш личност. Мисли навсякъде, мисли отвсякъде. Копнеж и страх, но бъди всички личности, които си, за да имаш истинската си немисъл и важно послание в живота.
Теди Б. Павлова
10.12. спри да се завръщаш като песен
църковна музика която влиза
под вратите на грешните
сърп който разрязва утрото
на две равни половини на
скачения съд се разлива
и плисва млякото на тъгата
повдига се като змия
от всички купи в къщата
отказвам да те припозная
не са твои тези очи не са твои
тези ръце мои са
за мен ли идваш
кажи ми
тихите убийци излизат
от ковчезите си сутрин
когато още не си измил лицето си
шест пъти не си казал здравей
на своята любима
когато всичко изглежда
поправимо дори миналото
този смугъл красавец
който ще ни играе докато сме живи
докато вятърът още шиба
косите в лицето ни
и кръвта търси изход в разширенията
на вените ни
всяка сутрин край и начало
спри да се завръщаш
куршумът на мисълта ти
пресича сърцето като птица
разтваря крилата си като чадър в мен
и от левия джоб на ризата ми
потича мастило
Рене Карабаш
09.12. Картина пази си винаги от платното ъгъл бял.
Както с мислите, защото живота цял
ще изпълва мечтите с образи хиляди.
Но като свърши всичко и започнеш ти мисленето –
равносметката…
Всичките петна от живота ти стават картина.
И тази картина си ти!
Никой няма да разглежда всяко докосване на четката!
Така рисувай, че горд да се събудиш
в последния ден от живота си!
Ani Winter
07.12. ИН и ЯН! Женското и мъжкото начало.
Мъжът от Марс, жената от Венера…
Две планети като две Вселени.
Цари хаос от различие, но стремеж към хармония.
Подчиняване на мъжеството с нежност и с копнеж за любов.
Слабостта на жената провокира силата на мъжа и обратно.
Вечната потребност от сливане помежду им.
НАЧАЛО НА НОВ ЖИВОТ, ПРОДЪЛЖАВАЩ ЧОВЕШКИЯ РОД…
Калина Влади (Василка Сумева)
04.12. Снежинките черния свят ще замрежат.
Затрупват ме, даже без да забележат.
И стъпките вече не помнят адресите,
не знаят, не знаят, не знаят къде си те.
Денят ти се влачи с краката си къси.
Не сняг, а объркване ситно се ръси.
На гости си ходят, клюкарстват етажите,
къде си, се питат и чудят се даже те.
На мен ми е мъчно и сиво, размътено –
да тръгвам? Да чакам? Бих хванала пътя, но
едничкото общо, което си имаме,
е моят прозорец сред цялата зима. Не,
никак не знам защо, но ще остана.
Тук жълта е лампата, син е диванът,
карето оранжево на одеялото,
зеленото, яркото розово, бялото,
са същите, същите са като вчера.
Трохите от нашата обща вечеря
бодат под дланта ми. Без памет, без звук,
снегът ме затрупва. Но още съм тук.
Мария Донева
02.12. Изцеление
Трима. За триъгълник. А по средата огън.
И не молби за живот и съществуване. А изцеление.
В дълги тъмни тоги. С качулки. Един с книга, а други
двама целуват кръст. Тихо шепнат в словото на Онова,
което бе създало отворения сюжет. Лицемерие.
Ненавист. Отровни думи. Злоба… Определенията, които
подтикнаха децата да посягат на най-свидното си.
Родители да хулят ближния. Непознати да се бият до
кръв. Легендата за началото се омърси. Зачеркна.
Любовта стана сива. И само безмълвните и гърчещи се
души й издигнаха паметник. В мислите си.
Шепот, докосващ пустите земи.
И греховете се нуждаят от прегръдка…
Аделина Дойчева
01.12. Да съм си купила обувки на токчета,
да съм си приберяла косата на кок,
да съм си кръстосвала краката прилежно,
да съм пиела от моркови сок,
да не съм тичала след мечтите разрошена,
да съм си слагала крем против бръчки,
да съм се усмихвала с ъгълчетата само,
да не съм палела огньове от съчки,
да не съм пипала стъклата натрошени,
да не съм оцветявала Светове,
да съм слушала хорското мнение,
да не съм целувала ветрове…
Да, ама НЕ!
Любов Любомирова
28.11. Бях простил на всяка една от тях.
На нея най-вече. За раните. За болката.
За излъганото доверие. За лъжите.
За думите. За любовта хвърлена на вятъра.
За времето дадено на нищото.
Бях се научил. И бях приключил. С миналото.
Бях заключил вратата. Хвърлил ключа. Спуснал завесите.
Бях продължил и бях приел настоящето, но тогава дойде бъдещето.
И ме помоли да простя на себе си.
Миришех му на минало. И на нафталин.
Изпра ми дрехите. Отвори прозореца. И си тръгна.
Едно бъдеще остава, само при пълно отсъствие на минало.
Ще се върне, когато сам проветря стаята.
Силвия Крумова
27.11. Всичко солидно се стопява.
Личността избледнява и
пропуква от слънчевите лъчи.
Преливат в мираж спомените и потайни химери
пред погледа на пътешественика.
Прераждат се в роса наивността и
нощната целувка върху пръстите на смелия.
Уви! Тази пореста солидност като
остров в остъкления поглед на умиращия.
С прилепнало затворени очи гледаме
как се замъглява пред съзнанието ни.
Митошка Алкова
22.11. СПОМЕН
Прозореца ми на душата,
отдавна гледката смени,
стоят следите по стъклата,
последни стапят се стени.
Наднича спомен през душата,
оставил белег нежно скрит
и цвят се плисва по стъклата,
по черно-белия му шрифт.
Навярно идвам да узная,
дали отново те познах,
от спомен, мъдрост да извая,
сега, тогава, Съм и бях!
Алани Мени
21.11. Дават го да завали…! В душата ми –
от тази сряда до идната неделя
Откъде са сигурни във датите…
Дано, все пак периодът е неверен!
Щели силни ветрове да веят,
да прекършват дебели клони
реки в морето ми да се излеят,
и небето в мен да се изрони!
Душата ми, открита е за всички
Не виждате ли колко е голяма…!?
Живеят в нея хора! Треви! Сърни и птички,
чак… за мен самата – място няма…!
Та прогнозата е за… лошо време
Щяло много силно да вали
А душата ми! Тя…! Да ми прости!
Виктория Баръмова
09.11. Тя е грозна; освен това и нахална. Но пък е свободна и може да лети. Кой не би искал да умее да лети? Да може да обиколи места; за които е мечтал? Да стигне до там; докъдето има сили? Или пък да досажда на някой; който му е ужасно неприятен и да го дразни непрестанно? Естествено; ако няма лошия късмет да се натъкне на някой с точен мерник. И вестник под ръка
Мис Злостър
06.11. Заключвам неопитомената ти сила
в капчица роса
където в сън
остават спомени
и неизживени мигове.
Орисвам те.
Запечатвам погледа ти
в невъзможност
за бягство.
Събирам миговете и
ги съхранявам
за времето, в което
те няма.
Така вечността става наша
спътница.
Оставаш в мен.
Обладавам мислите ти.
…
Пенка Дочева
31.10. Луната слънцето обича
и всяка нощ за него се съблича.
Омръзнало и да живее в самота,
Да свети с отразена светлина.
На слънцето дори не му приляга,
след бедната луна да бяга… и да бяга.
То изгрявало щастливо всеки ден,
тананикайки наум познат рефрен.
Тогава разгневената луна,
със тялото си светлината скрила.
Секунди мрак в бездомна тъмнина.
Без теб умира бавно душата ми безкрИла.
Вероника Костова
30.10. СЛЕДИ
Навярно времето е миг кратък
и всеки ден е подарък от Бога.
И всеки носи своя отпечатък
било то в радост или тревога.
Всяка диря оставена след нас
разкрива по своему следата.
Че сме живели тук… ти и аз…
Че сме имали обич в сърцата.
Всичко е преходно и до края
колелото на живота ни се върти.
Но по стъпките ще ни познаят
и по незаличените наши следи!
Красимира Димитрова
29.10. „Забраненият плод е най-сладък“,
желанието да усетиш вкуса му е неустоимо.
Дори да няма път ще продължавам
да вървя към теб, моя обич.
Вярвам… в слънчев ден, изпъстрен с цветя,
сред песента на щурците ще те срещна,
дори да е в някой друг живот.
Тогава всеки от нас ще вземе това,
което днес е пропуснал.
Галя Николова
25.10. Стрелките ще заспят.
Мрак ще затъче
Саван за жадния ми Свят.
„Оставам!” ще рече
Душа ми, но няма, няма как –
Духът, и Сянката на Сън,
на стремена са пак –
разделят се с Големия Табун.
И гриви огнени свистят
към Последния си бряг,
копита рият, ноздрите пръхтят!
и как издишват земния си ад!
Изумруд зелен, ездач е само –
блести Душа без тлен!
и Гола!… се прибира… Тамо!
Долу – Гарван с две монети в клюн кръжи –
от него ги вземи, Лодкарю!
Ренета Първанова
21.10. Голгота
Беше мълчание мъжко и ръбесто,
нервно, ядосано, нетърпеливо.
Сгънах го с дрехите и го преглътнах
в тъмното, бавно и предпазливо.
Дразни ме всичко – усмивката, погледа.
Той – вариация на свободата.
Гладно, нахално, зъбите търсеха
ябълка – от ръката му.
Лъгах небрежно и без усилие,
дълго, предзимно и некрасиво.
Синьо по шията, черно по ъглите,
а на върха на езика – горчиво.
Лъскава диря белязва чаршафите.
Още – бодливо мълчание в тъмното.
Охлювно, голо и самодостатъчно,
тръгва сърцето ми сутрин по стръмното.
Таня Тодорова
20.10. В утробата на своето мълчание
въглен ти остави да ме топли.
Той растеше като стенещо признание –
оловно тегнещо, изваяно от кости.
И сякаш димеше безмълвно
кладата, която в мен запали.
Ти знаеше, че няма да покълне,
но криле ми даде, за да ме пазят.
Целуни ме, за да се скрия пак в утробата
където тихо е и няма да боли.
Ще изчакам да изпиеш времето,
в което мама пак ще ме роди.
Теодора Стоянова Freya
17.10. Бързаш. Рискуваш да изчезне всичко и да
не се срещнем със звездите.
Още не си изживял приключенията на
онова далечно момче, не си вдъхнал
невидимото съществено на неговата
роза. Няма да позволя никога да се
сбогуваш с нея. Само не ме пускай.
Стискай ме здраво. Аз съм само твой.
Твоят живот. Рано е. Нека остана.
Спаси ме. Спаси себе си!
Сибина Оприна
16.10. БЕЗ ТЕБ
Проклето да е всяко утро,
което във деня ме връща …
Леглото ни остава празно
и празна цялата ни къща.
Проклети да са всички нощи
без нашите тела изгрели …
Без тебе дните ми са лоши,
а нощите ми – черно-бели.
Без теб луната не сияе,
без тебе утрото е мрачно…
Душата ми покой не знае.
В сърцето ми направо – страшно.
Проклети всичките минути,
без тебе дето отминават.
Във тъмното, които будят
и в празна къща ме оставят.
София Милева
14.10. Разрязаха сърцето ми на две като ей тоя часовник.
Все не ми остава време да се организирам и да пробвам да го залепя ли, да го сглобя ли някак…
Затова така си тупти, разрязано през средата, тиктака си отворено. Виждат се пълните артерии, лъскавите вени, зъбни колеца, стрелки, механизми и винтчета, всичко е на показ.
Минават хора, гледат ми сърцето и цъкат и те като него. Един даже така се впечатли, че го нарисува. Натюрморт. После направи изложба. Други ми казват: „Какво хубаво сърце имаш! Голямо като катедрала!”
Изобщо не ми е голямо сърцето и даже с времето се свива все повече, става на камъче, на сол. Скоро ще изчезне съвсем и ще остане само звукът от ударите му.
Времето ми изтича. До края на оставащото време трябва да се науча да прощавам.
chickLitta
10.10. По мислите ми тихо стъпваш,
прокрадваш се, за никъде не бързаш.
И дните ми крадеш
и нощем в сънищата ми присъстваш.
Вървиш във моя свят
и гоня те, но пак се връщаш…
Не искам да си спомням как целуваш,
щом в реалността ми ще отсъстваш.
Не искам в мислите ми само да докосваш,
щом наяве мене няма да прегръщаш…
И време вече май е да си тръгваш
и нечии други мисли да отмъкваш.
Нежно, тихо стъпваш…
Там, далече някой друг прегръщаш…
Аелита Спиридонова
03.10. УЛОВЕНИ ПОСОКИ
Вълна е всяка обич породена.
Морето затова е тъй дълбоко!
Животът ври в зелените му вени,
свободен като праведна посока.
То може да прегърне всички слаби…
Тъгите им на скрито да изплаче.
Водата топъл лъч не ще ограби…
Не ще извае сляпо образ мрачен!
Човеко с вяра, носиш ми надежда…
В сълзи не се смаляваш безутешен,
че облаци, щом в тебе свият вежди,
пречистваш със море света ни грешен! …
Радостина Драгоева
01.10. Поредна нощ, преминаваща като
товарен влак през съществуването му.
Пак нямаше да се спи, главата го цепеше,
а очите му пареха. А малкото същество се
дереше с пълен глас. Като че цялото
страдание на света напираше да се излее
върху му между устенцата на месечното
бебе. И всъщност беше така. Цялото
страдание на света. Защото неговият свят
се беше сринал. Без нея. Но имаше него.
И всеки път, когато малките пръстчета
стиснеха ръката му, отчаянието се
изпаряваше. Сякаш без думи
невръстният му син му казваше:
„Спокойно, тате! Двамата ще се справим.
Обичам те!“
Мария Митева
29.09. Животът
Животът като клечка кибрит
Пламва, гори, прегаря, прегаря от страх, ужас
От любови – изгаряш, прегаряш, гориш!
Избирай кога да пламнеш, по кой да изгаряш
Защото не избираш своя край!
Живей така, че смисъла на огъня да идва от отвъд теб
А не да прогаря, самият теб!
Николета Манчева
/АтелокиН/
25.09. Тя е криволичеща, но безкрайна…
и затова е символ на надеждата.
Стъпалата й са неравни и стръмни –
понякога се спъвам по тях,
ожулвайки сърцето си до кръв, друг
път тичам лудо по нея като по писта
преди излитане. Дълго вървях през
тъмнината – винаги ме извеждашe
някъде и все ме срещаше със
светлината. Години вървях по нея
без страх, докато започнах да
осъзнавам, че това е пътеката на
собствения ми живот и че има край не знам нито къде е, нито кога ще
стигна до него… знам само, че ще я
извървя до края, защото това е
изборът на сърцето. Сърцето винаги
върви към безкрая….дори и след
КРАЯ!
Мариана Ламбова
20.09. Обичам да слушам капките дъжд, които барабанят по перваза на прозореца. Потъвам в пръските им и ги оставям да ми говорят за теб.
Виждам ръцете ти и как нежно разхождам пръстите си по тях. Досущ като стичаща се капка, която си проправя път до ръба на прозореца. Съединявам няколко, а те образуват съзвездието от бенки на ръката ти.
Шумът от дъжда е толкова плътен, сякаш те чувам да дишаш притихнала до мен. Толкова отпусната и спокойна. Заключвам ръце около теб и целувам росата в мислите ти. Навън се излива порой.
Лениво отварям очи. Ароматът на дъжд е навсякъде в стаята. Ухае на теб. Водата бавно се оттича и оставя след себе си щастливи локви, в които всеки момент ще скочи палаво хлапе, а пръските – те ми говорят за теб.
Каква ирония – от както те срещнах вали почти всеки ден. Ти ли поръча такова време?
Николета Николова
18.09. Голотата на една невидима Вселена
Изпепеляваща! Извиваща! Гореща!
Стенание в безлунна звездна нощ.
Оголена, а толкова човечна…
Пламтяща и разрязвана! Ранявана…
от острието огнено на нож…
През пясъчни пътеки времето,
посипвало е с пепел слабостта,
и в голотата ѝ, светът е дърпал стремето
на грешното, създаващо живот
от женската душа…
Илияна Колева
17.09. Колко ли хора са минали тук,
по старите стълби, от камък редени?
Времето злобно ги ръфа, напук
те си стоят, макар и ранени.
Бучки от пръст се ронят встрани,
спомени шушне прозореца тъмен,
сякаш разказва за минали дни,
как са от майстор един построени.
Свива те вляво, щом стъпиш на тях,
в дупките гледаш – мъх зеленее!
Преглъщаш безмълвно и ти своя грях,
към старите стълби нагоре поели.
Евгения Георгиева /Свидна/
14.09. Списък в ръка и количка за пазар.
До замразената храна се сблъсках с твоя чар.
Пардон, екскюзе муа…
Разходка из брега, билет за двама
с чаша вино във ръка.
Месец, два, дори година.
На пазар с твоя чар.
Чакаш своята жена с чужд пръстен на ръка.
Но тя отдавна спря да пазарува
и във бара запразнува.
Ружа Терзийска
08.09. Връщам се от някъде далече…
Откакто бях последно тук отмина много време…
Гледам всичко запустяло, сиво…
И гърдите яростно туптят…
Няма вече детски смях, игри и забележки…
Сълзи се стичат по страните ми,
иска ми се пак да съм дете.
Пак тук с трепет да се върна,
с голям букет
в детските ръце…
Тръгвам си, училище любимо,
отивам някъде далеч…
Някой ден пак ще се видим.
Чакай ме!
Лекси А.
05.09. Усмихни ми се. Сега съм нежна. Есента отключва някакъв порив да прегръщаш. Омиротворяваш се и се вслушваш в онези скрити като в стара ракла пориви – да се разстилаш бавно, като обширни житни поля пред някого. И да му бъдеш пътека. Да е толкова тихо, че да не чуваш нищо, освен туптенето на собственото си сърце в гърдите. И да е самотно, за да уловиш мислите си. Една по една, за да не избягат някъде като вчерашната. Като тези от лятото, които са кратки и прегарят на слънцето. Когато си есен, си тих и съзерцателен. Съзерцателен за сняг, от който ще ти се прииска да близнеш снежинката от носа на някого, когото обичаш…
Мария Елинчева
04.09. Защо ми трябваше да знам, че под ризата криеш Вселена?
Като изследовател рових, вземах проби,
опитвах с върха на езика, събирах мед, натежавах …
Сега не знам къде да оставя събраното.
Обърквам думите, местата и сезоните,
навличам спомени, не пускам лятото…
събирам две със две и нещо не излиза четири –
точно както не видях магарето,
затрупано от слама в снимката
а за дървета някакви истории измислих…
защо, бе..?
защо под ризата открих историята на Големия взрив?
Людмила Сланева
29.08. Навън пак е мрак
И стоя на прозореца, загледана в луната
И мечтая да докосна аз звездите
Не бързам да порасна,
Искам аз да съм дете.
Мечтите са в мен, мечтите за небето и луната,
За морето и пясъчните игри.
Колко красиви са дните на едно дете,
колко разнообразен е живота в тези дни.
Не искам да пораствам, не, не искам,
детските игри да се превърнат в работни дни
И невинните бели да решават съдби .
ДЕТЕ, дума мила и добра,
Дума красива и обичана…
Красиво е, красиво е това
И не искам да пораствам, не, не искам, но уви…
мечтите се превърнаха в спомените, игрите в работни дни,
а невинните бели … РЕШАВАЩИ СЪДБИ.
Кристиана Черпъкова
21.08. Усещаш ли отвъд плътта ми?
Прозираш ли (мен) под повърхността?
С извивките ми нежни, що направи?
Усети ли между браздите скритата тъга?
Изпий ме, захвърли ме пак на пода…
Аз знам, така и не прозря –
дори сега да стена в изнемога
Ще се изправя утре, силна,
и със същото ще отговоря.
Казаха ми, най-боляло, да те удрят със слова.
Ала не, погубвам себе си тогава…
Да съм силна, не, не е това…
Да режа друг, не би помогнало душата да зашия.
Да се изправя стъпвайки на тебе… няма!
Воля, воля и собствени крака!
Доротея Колева (Norwena)
16.08. обичай ме, отвътре ме обичай
да! яростен!… погубвай ме! така!
разливай капки огън, думи и копнеж
надигай се над мен като вълна
задръж ме над ръба на бездна
а после ме вдигни до диви небеса,
та пороят ми да има смисъл
изтръпна ли във зноя влажен?!
разкъса ли до лудост всяка мисъл?!
защото с устни и ръце ще те накажа,
ще отвържа скритите ти бесове,
сълзите ми до сол ще съхнат, диви
ще рухват, ще се раждат светове…
и нека до любов да ни боли
от тръпката, че истински сме живи…
Жени Иванова
11.08. Едно начало, родило се в толкова чиста любов… Посрещайки изгрев, изпращайки залез, с дълбоки корени… и нежни, все тъй крехки върхове! Живот в най-истинската плът за глътка въздух, така желана от новородено! И времето показва своя отпечатък… Виждаш и видял си, и ще видиш…! Все следи ще има, от такова зрелищно присъствие на полза-наглед безобидна… Но пак остава си душата – остаряла!Всяка буря, с всеки лъч от галещото жарко слънце, всяка капка от небето плачещо, попило в дънера на твоето съзнание… Върти се и минава, повтаря се, изчезва уж в безкрая, но коренът оставя те да мислиш… И усещаш в теб сърцето ти напира… Спомняш си за вечността, сред гледката на лошия ни свят…Бъди добър…! Да можеш да прегърнеш себе си като едно дърво, живяло някога да дишаш и било отрязано да стопли плътта, сътворила този отпечатък…
Рени Андреева
03.08. Завръщам се… от своето далече… Домът ми е приют за сълзите на небето. Разруха… Закъсняла нежност… Ограбена Вселена… Останала една стена, над която Облаците са постеля… Временни наивници сме хората, играчки със батерии…Оглеждам се в прозорец без стъкла…Над главите ни единствен покрив… е небето…
Недка Ананиева
30.07. Когато искам да избягам
говоря си с дядо.
Обикновено го питам за времето.
Ще вали, казва той,
ако хапят мухите.
Ако е пълно със звезди небето,
на жега е.
Когато ми е мъчно,
търся дядо.
Обикновено ми разказва за времето,
когато лимонадата я затваряли
в бутилка от литър със тапа.
Когато съм щастлива,
поглеждам към дядо.
Очите му са Вселени.
В тях намирам спокойствие.
Тогава си спомням,
че дядо го няма.
И поглеждам небето.
Няма звезди.
Ще вали.
В душата ми …
Радка Петкова
20.07. Старозаветни зидове ни делят от чуждото. Каменни градежи бранят своето. „10. Не пожелавай дома на ближния си; не пожелавай жената на ближния си, нито нивата му, нито роба му…“ Дебелите дувари крият сенките на мъртви предци. Паяжините на паметта пазят ничия земя. Отче наш, палачи и жертви няма как да знаят, че мрежата ще ги надживее.
Инна Николова
18.07. Казват, всичко случва се с причина. Отпускам се в потока. Чиста, неподправена и гола. Искам пак да съм дете, отново да се смея. С отворено сърце да гледам на света и спомени да нямам, нито да тъжа. Отпускам се, просто спирам. По кожата ми още има дим. Прегръщам се, отпивам, виното замайва ме. Причина… винаги си имам, малка е, едва забележима, но моя е и знам, че е значима.
Едит
17.07. Шайбата помни стари номера, слушалката – ръце и гласове на хора, с които днес няма как да се свържа. Не ги познавате, няма и как – дали и те са се познавали остава неясно, като преплитане на разговори. Чували са думите ми, чувствали са ме, а гласовете им са ме милвали през античния симпатичен телефон. Обаче вече не. Не долавям шепнат ли или крещят в своите паралелни светове. Няма връзка. Набирам и нищо. Не дава заето, но нито със стотинки, нито със сълзи мога да вдъхна тяхното „Ало, ти ли си?“. Липсват. 5-4-3-2-1-0… Дочуване.
Станислава Петкова
14.07. Мое синьо-зелено море,
ще запазиш ли нашите стъпки?
Или вятърът ще ги спре
и тълпата след нас ще ги стъпче?
Мое бурно и тихо море,
ще запазиш ли нашия шепот?
Или тайните ще разнесе
пак нахалният вятър-проклетник?
Мое силно и нежно море,
ще запазиш ли нашата обич?
Пак налято дано ни сбереш,
да отмиеш с вълни таз’ тревожност.
Мое властно и вярно море,
ще запазиш ли нашата клетва?
Обещах да го чакам. Но днес
той във други очи се оглежда…
Кина Маринова
12.07. Страхувате ли се? Страхувате ли се да полетите? Да, мечтите винаги са на високо. В небето. Така казват поетите. И докато се боим, че корените ни и навиците, ни дърпат надолу, и ни пречат да ги достигнем, истината е друга. Началото на пътя към тях боли повече.
Ударът в гърлото от бодливата тел на действителността и разочарованието по пътя към една мечта, може да ни спре да я гоним. И то когато сме направили първи стъпки. Тъкмо протегнем нагоре взор и ето, бодлите на укора, присмеха, неразбирането, критиката, ни връщат долу. Свалят ни на земята и ни карат отново да се свием в топлата утроба на навика. На сивотата. На спокойствието с цената на прокудените мечти.
Страхувате ли се? Няма страшно. Ако вярвате в мечтите си, бодлите не бива да ви плашат. Който иска легло от рози, трябва да изтърпи и тръните. Затова вървете нагоре. Над бодливата тел. Все пак накрая е само небето.
Надя Панкова
07.07. Фейсбук е една шифрограма
Фейсбук е една шифрограма
и вниманието ти може да държи.
Способен е да бъде измама,
и живота да ти подлуди.
Фейсбука си ти отваряш
и не знаеш вече, кой си ти,
защото тази зрителна ,,плеяда“
все по-буден те държи.
Почват да те изкушават
фотоси и ,,бримките“ на някои,
които като в мрежа те улавят
и те вкарват в множество игри.
Уникат да си искаш, но уви!
И дори да станеш популярен, може би…
Как да стане? Питаш се. Не знаеш.
А бе, друже… фотоса смени.
Фейсбука за тебе всичко знае.
Разбираш ли, че вече те следи?
И на всеки знание предлага.
Остава да се включиш… а, дали…!?
Виждаш ли! Успех е да си актуален,
като онлайн си винаги до три.
Зрителна химера е виртуала.
А на живо… ех, не ми говори.
Албена Латинова – Бени /Asteri/
05.07. Чуждият
очаквам до утре
докато бавно
събличам миговете на отсъствие
животът на последния етаж
е мансарда
от оптични илюзии
нощта е регистър
на затворените ми устни
докато Ал Жаро
приглушено нашепва
за синя луна
а аз прегръщам в съня си
Роденбах
и мисля за изгнанието
на Албер и Елена
и изобщо се чудя има ли смисъл в това.
Бойка Денева
01.07. С дувари се заграждат слабите.
Ранените, подтиснали духа.
Загърбили до болка страстите,
заровили във дупки любовта.
В стените каменни отправили,
те, погледа отчаяно смутен.
Крилете си отвън забравили,
полетът за тях е забранен.
На сянка скрили безлюбовия,
проклинат неподвластната съдба.
Отчаяни, все сипят сквернословия,
че няма Бог, че всичко е лъжа,
че Вярата е за… наивници,
любовите… за лигави сърца,
усмивките-сладникави сватовници
цъфтят зад розовите очила…
В дуварите зазидали мечтите,
забравили и що е светлина,
призрачно те хранят си душите
от хората във полет.
Нискота.
Таня Мезева
30.06. Стените ми са стари географски карти с многократно преначертавани граници, менливи лимеси и странни съюзи. Таваните ми са стари звездни атласи, безспирно търсещи моя Север. Вечерницата ми е Зорница. Едно са те, но празно е мястото им. Чакам ги да се върнат, една подир друга, за да обживеят старите географски карти и звездни атласи. И любовта ни да примигне. Пак.
Радосвета Стаменкова
27.06. Окована душа в собственото си тяло давещо се в тиха рутина. А тя, тишината скърца. Тишината е толкова тиха, че се чува като писък без звук, като заглъхнало ехо от спомени и като сподавен вик за помощ без глас. Задушаваш се, но чакаш. Чакаш опрял чело във вратата на старата сигурност. Чакаш отново да бъдеш себе си, но ти е нужен лъч Светлина!
А тя Светлината… Тя е там! И тя чака!
Чака да я потърсиш в тъмното, но трябва и да протегнеш ръка!
Венцислава Борисова
26.06. Черно-бял е светът без любов към живота. Черно-бял е страхът да покажем същността си. Но паяжините се махат лесно, приятели. Вижте! Лятната нощ загръща града в топлата си завивка. Щурчетата пеят приспивна песен на малкото останали будни в късния час. Във въздуха се носи спиращ дъха мирис на лято. Тишината е завладяла целия свят. Тишина и покой. В нощ като тази Вселената представя най-великите си спектакли на хората, които имат очи и душа да видят красотата. В нощ като тази се сбъдват мечти. В един пълен с багри живот.
Ирина Люцканова
19.06. Имам цялото време
Няма звук като падне звезда над съня ми,
само светли петна по цветята множат се.
Все търкулва се утрото с цветни налъми,
а денят се протяга преди да угасне.
Някой остри моливи за есен отсреща,
хрупа цветни бонбони и пуска хвърчило.
Аз сънувах пристанище, лодка и смешка –
детска смешка, с пижами, по пясък. И кино.
А минорният вятър звучи непотребен.
Виж, хвърчилото литна от шарки – нагоре.
Имам цялото време да мисля за тебе.
Имам време, в което не спирам сезона.
По ранимите улици бързам нанякъде,
а въртя се в кръга на едни настроения.
От отсъствия млъкнах и рокля облякох.
Имам цялото време да мисля за тебе!
Ивелина Цветкова
18.06. Елемент
морето е прибой от счупени мозайки лего
студено гробище на китове
лежа в хамака му и си припомням зимата
как остарях под хирургическия вятър
(видях смъртта в лицето на любими хора)
и как заплаках…
пронизват ме самум
пустиня
листо от палма
сушеното на вятъра пране докосва кипарисите
дали съм елемент от този свят
или това е моята илюзия
сънят
миражът…
това ли усвоих през краткото си съществуване –
комикси
вентрилокизъм
куклен театър
в прозявката на гларус долавям вик на динозавър
лежа на непознати плажове
и декорирам тялото си с камъни
измислям неизвестен пиърсинг
така разбирам думите на лятото
Станислава Станоева
17.06. Ще бъда с теб
единствено в съня…
И в дрезгавите утрини, когато
по паяжинка сребърна се спуска,
над моето вълшебно измерение
Зорницата.
Сънят
е моя синя крепост и безвремие,
където аз очаквам твоите устни
и теб…Когато спя,
аз гмурвам се в дълбоката ти нежност
със силно стиснати очи –
така, за всеки случай, ако може
да си останеш мой
за още миг…
Ръцете ти обгръщат, като храм
зад своите стени, дъха ми…
Когато се събудя, съм сама…
А ти си тръгнал…
Мария Георгиева
11.06. Застанах пред себе си. Видях се. Не се харесах. Трябваше, бях длъжна да си кажа истината. Преживях всяка частица от болката на истината, докато си я изкажа цялата. Сякаш всичко се случваше отново и отново. Стигнах до края. Изглеждах по-различно. Приех се. Но затова трябваше да наруша правилата и да се изправя. Внимавайте като ставате. Винаги боли.
Мария Иванова
09.06. В очакване на Вечността
Колко време е една година?
365 дни
12 календарни месеца
52 седмици
Кога започва да тече?
На 1 януари или в друг ден?
Кога започва да тече времето в цифри?
Но по-важното – кога се превръща в безвремие?
Има ли време изобщо?
И кому е нужно неговото съществуване?
На мен време в числа не ми трябва
Нужно ми е време в безвремие
Да бъда, да обичам и да ме обичат
без време
и без числа
Със отворени сърца
и с жажда за още един миг безвремие
изживяно не в числа
а в очакване
на Вечността
Силвия Чалъкова
06.06. Вечерята е готова
всичките ми чувства са на масата
не са под похлупаци
няма прибори и чаши
насърчава се прякото докосване
искам да усетите с пръсти топлината им
преди да се докоснат до устните, венците, слюнката
и на езика ви по малко да му нагорчат
нека се опари от всичките ми бури
така старателно изплакани
чувствата ми вече са сервирани на масата
и всеки е свободен да си избере
с кое най-първо сам да се отрови
Боряна Богданова
01.06.
Понякога ти разказвам за картината на Артан дьо Сен-Мартен,
пред която прекарах една цяла неделя утрин. Някакво непознато море, стиснато
в пестниците на бурята.
Тук пак бе сезонът на дъждовете и вятърът чегърташе с нокът
по стените на музея.
Изследвах внимателно решението на онази рисувана стихия
да построи свой дом под небето. Мислех си, че мога да помириша
следобеда на 1871-а, когато Луи е разтварял боите си, а също
водораслите, отложени по пясъците на Остенде. Какво малко чудо –
един следобед, който не престава да се случва, заключен днес на улица
дьо Ла Режанс.
Разбира се, това бе само оправдание да си представям до насита
как свети на разсъмване онази лампа край морето –
едно море, дето ние познаваме –
и как заглъхват виковете на рибарите, и как по кея лепне мирисът
на няколко лета, препънали се в лодките под моста.
Разбира се, това бе само опит да скрия в чуждата вечност
своята малка история. Бе по времето, когато
и ние строяхме дом.
Когато се обърнах към следващата зала на музея, бях сигурна, че
бурята се е смирила малко – направила място
за още едно море.
Теодора Лалова
27.05. Рано или късно идва. Идва срещата с Човека-огледало. Изправиш ли се пред него, отразява те до най-малката подробност. И се виждаш най-после такъв, какъвто си. Човекът-огледало ти дава възможност. Посегнеш ли да удариш, удря и той. Погалиш или се усмихнеш, мигновено ти се отвръща със същото. Горчивината поражда отсреща още горчивина, радостта, огледана, се удвоява. Опиташ ли да счупиш Огледалния човек, сам падаш на парчета. Ако подадеш ръка, ще има винаги протегната за теб такава. Човекът- огледало е добър съветник и приятел.
Човекът-огледало – твое вдъхновение или най-голям кошмар?
Готов ли си да го срещнеш?
Огледай се.
Наталия Дукова
25.05. В различните творчески измерения, които характеризират хода на развитието на съвременното изкуство, виждаме непрекъснатия стремеж на човека да овладее непознатото, а след като е достигнал мечтаното стъпало, необходимостта да се изкачи и на следващото. Този стремеж е един от начините, чрез които се изказва и изживява, преоткрива и пресътворява отново и отново мистерията на живота.
Хелия Иванова
22.05. Тя няма да бъде твоята “светлина в живота”. Няма да ти позволи да пърхаш около нея като пеперуда, за да изгориш в копнежа си. Не. Тя ще бъде твоята сянка в живота. Винаги до теб – неразделна и неотделима – твое мълчаливо, мрачно огледало.
Всеки ден, щом флиртуваш със слънцето, зад гърба ти ще чака реда си. Всяка нощ, щом полегнеш в леглото си, неизбежно ще лягаш върху ѝ.
Нима се смути? О, не бой се! Всяка сянка лесно изчезва, когато просто угасиш светлината. Или почакай – тогава ти ще изчезнеш, погълнат от своята сянка…
Диляна Йорданова
20.05. Игра на дама
И бродят часовете нощни, прескача времето безспирно, тъга изтрива спомени за щастие, и като дъжд залива дните ни от тебеширен прах.
Миналото – сякаш само скок във времето неуловимо и все сред някакви забързани числа.
Препуска мигом детството и младостта…
В игра.
Дали ще помним още за страстта, живота, дали ще пазим в нещо тая Вечната жена?!
Дали я има Нея…
Затворили мечтите в късове безвремие – животът вече не е блянове за бъдеще, а вечното изтичащо през пръстите сега.
Стои пред мене дамата, тя вече не е спомен, но как – дали е мое отражение, не знам, не помня, още е игра…
Виктория Кирилова
19.05. След страховитите пролетни бури настъпи и сезонът на мусоните. Дъждът заваля проливно, за да измие дърветата, улиците, покривите, колите, пазарите, рикшите, хората, душите им… Да пречисти въздуха, да съживи природата, да напълни реките, да напои оризовите полета и да разхлади животните.
Въздухът в градината се изпълни с аромат на освежена зеленина, жасмин, магнолии, рози и франджипани. Сутрин се събуждах с прясно нарязано манго, чийто вкус пълнеше сетивата ми с наслада. Слагах си парфюм с аромат на ууд, роза и бергамот, който дъждът смесваше с дрехите ми, кожата ми, косите…
Обичам мусона. Дъждът е топъл. Въздухът е горещ, но приятно лепнещ по коприненото ми сари. Небето се разтваря и излива водите си в различен и неочакван ритъм, а птиците запяват в очакване.
Мусонът е сезонът на разделените влюбени, които не могат да се срещнат заради дъжда. Раздялата е сладка и ги изпълва с желание и копнеж.
Копнежът да ме прегърнеш отново в красивото легло с пауни под прозрачния покрив, който ти направи, за да слушаме дъжда.
Елисавета Александрова
15.05. Наблъска я в килера при останалите непотребни неща. Вече не му беше нужна. Прекалено трудоемка за поддръжка, изискваше всекидневни грижи и усилия, а понякога имаше и странични ефекти, които бяха адски болезнени.
А днешният свят изобилстваше с много по-лесни за употреба, безвредни нейни заместители, така че тя нямаше да му липсва.
Затвори припряно вратата на килера, където между сърдечността и съчувствието, започна да събира прах любовта…
Юлиана Никифорова
11.05. (из)мисли ме…
странно,
мислих те…
но ти не можеш да бъдеш измислена…
рисувах те,
но ти не можеш да бъдеш нарисувана.
сънувах те,
но ти не можеш да си нечий сън…
галих те,
но ти не може да си само галена…
целувах те,
но ти не може да си само целувана…
изпивах те,
но ти не можеш да си вече изпита…
недопита си…
оставаща…
дебнеща
зад различни ъгли…
чакаш ли ме…
не можеш да си чакаща…
затова си изоставена…
Л. И.
07.05. Сама с морето. Съзерцание, възможно само през нощта. Усещане за свързаност, покой, разбиране. Почитане на бушуващите в двете ни души – моята и на морето – чувства, мисли, страсти. Всеки е сам със себе си и заедно с другия. Сливане и пречистване. Но само ако съм на брега.
Вляза ли в морето през нощта, ме връхлита паниката. Че нарушавам покоя му, нарушавам ритъма му, нарушавам целостта му. Дори лунната пътека не ми помага. Тя, пътеката, ми е нужна от брега. Да налее очите ми с радостни сълзи, да захрани душата ми с вяра, а тялото с енергия.
Нощното море се разкрива напълно само ако си на брега. Само тогава ти разказва за себе си. Ако искаш да чуеш.
Десислава Радева
04.05. „Значи все пак пролетта дойде“, установявам напук на една част от себе си, която очевидно е забравила, че сезоните се сменят. Но дръвчето в съседния двор е нацъфтяло в бяло сякаш за една нощ и не оставя грам съмнение, че и тази година пролет ще има.
Прибирам се от терасата и затварям само комарника, защото отвън идва топло и е хубаво. Сядам на леглото, а утринното слънце огрява краката ми, обути все още в пижама и домашни чехли. Не бързам.
Дълго се проточи моята зима, макар и мека. Бедствия не преживях, само безкрайна поредица от мрачни дни.
До днес, до тази сутрин.
Топлината и нежните бели цветчета, макар и в съседния двор, са неоспоримо доказателство, че зимата ще си ходи. Ако не тази, то друга сутрин. Не бързам.
Катерина Чочова
03.05. Мръсно е.
И не изчезва.
Много цигари.
Много.
Много.
Чашата за виното от мивката.
Пепелника от балкона.
Някакви си там розови сърца.
Прибирам ги.
Изхвърлям ги.
Прибирам ги.
Излишни са.
Студено е. Парно?
Порно?
На кой му пука?!
Стъклото и пластмасата
струват еднакво.
Мирисът на какао
от тъпата свещ
да изчезне!
Сега!
Веднага!
Телефонът трепери.
Или ръката трепери.
Забравените хапчета,
които
никога
повече
нямаше
да
потрябват.
Потрябваха.
Бъбреци.
Черен дроб.
Второстепенно.
Неважно.
Или важно?
Огънят печели.
Предаден.
Заобиколен.
Отишъл.
Решил.
Помислил.
Скрил.
Знаещ какво.
Предвидил.
Не
му
пука.
Тежест.
И от двете страни тежест.
Различна тежест.
Някакви си там сълзи.
Неромантични сълзи.
Сополи.
Стягане.
Едната възглавница
ще остане
неизпрана.
Ненужна.
Набедена.
Предубедена.
Никой да не ляга там.
Едната половина
ще остане
сиротна.
И така да е.
Така ли да е?
Да, да, да!
За много години, любими!
Петя Дикова
02.05. Те се разделиха. На следващия ден навън беше тихо и спокойно, точно като меланхоличната ѝ душа. Път в снега си бяха преправили само някои спомени. Част от тях – избледнели, без фокус. До следващия. И до пролетта. Или поне докато не тръгне на работа и мине по същия път, за да го разбута.
Лиляна Шапкаджиева
01.05. Исках да бъда единствената за теб.
А се превърнах в различната. Онази с белезите. Болката да се откажа от себе си, за да бъда като тях. Само и само да ме забележиш. Но вече си минало.
Днес той ме попита дали го обичам. Замълчах. Не знаех какво биха отговорили другите жени. А той си помисли, че не е единствен.
Полина Стоянова
28.04. Стъклените им тела живееха от електричество, но през счупени зеници виждаха смъртта да приижда по жиците. Тиха. Бърза. Могъща като блясък на светкавица. Бореха се, за да светят и накрая винаги умираха.
А светлината щеше да донесе още стъклени трупове, блещукащи с последната си надежда.
Надежда Динева
24.04. Няма нищо по-категорично от възправен капак на ковчег. Подпрян до портата, чака да се извърви множеството с китките. Сетне идва часът на оплаквачките. След тях на гробарите. Громолят буци земя за лека му пръст…
Накрая остава Тя – тишината…
Няма нищо по-категорично от гробната тишина.
Бойка Асиова
22.04. Бяла вишна
без корен съм дърво
мъртва отдавна
но от смолата
още преди векове
знахари и мъдреци се научили
да правят парфюм
а ти знаеш
че всяка капка ухае
на спомени
така ме запомни
без рани в кората
цяла-жива-дишаща
бяла вишна след дъжд
горчива и сладка
като небесна капка
разбиваща се в земята
обичаща
Димана Дойчинова
21.04. Жадно прииждат копнежите по дълбокото ни „вътре”.
Стъпват тихо по перваза, под прозорците се всмукват гладни, душата изгризват и си тръгват..
Раните желано опияняват, заспиваш… От сянката излиза дете.
Чувството на Вчера пронизва, оставяйки детето да порасне…
Далечна песен… „Лека нощ…”
Мира Рахнева
20.04. Цветята.
Те винаги са тук.
Розите, неувяхващи без бодлите си и аромата.
От теб направени са, за мен самата.
Проблясъци наоколо и светлини, изгасващи една след друга…
Разговорите неясни, думите притихващи една след друга…
Подлъгват ти се сетивата от музика и дим… и алкохол…
Потъват в прах и сивота най- дълбоко твоите желания.
Но те винаги са тук – цветята
от твоите ръце направени
за мен самата.
Силата е в душата да вижда по различен начин красотата.
Екатерина Стоянова
18.04. Маркирал си с пръсти там, където са косите ми сърце. Защо на две не го разцепи или пътят ми това е.
Защо с кръстен знак го запечати върху главата ми клета.
Или незнаен символ-тотем е това?
А трите шестици къде са? Ореол ли е на ангел със знак сърцат?
Знак на твойто сърце, върху мойта побеляла вече коса!
Паулина Спасова
17.04. Старецът хранеше гълъби на перваза. Беше сам. Трудно ставаше, мъчно се движеше, вече почти не напускаше дома си. Имаше си само гълъбите, които идваха гладни всеки ден. Вечер се взираше от прозореца в нощното небе, в самолетите, които кръстосваха посоките на света. Той отдавна беше останал без посока. Знаеше, че един ден ще отлети. По-далеч от гълъбите, по-високо от самолетите. Само когато сме близо до целта, изглеждаме изгубени, смалени и прегърбени. В мига преди полет.
Юлия Ал-Хаким
14.04. Разбиваме илюзии от истини,
преплетени с мълчание и гняв.
Жестоки са лъжите непринудени,
те падат като маски след вълшебен карнавал.
И някак се изправяме от провала си,
но тъжен е живота след това,
че хората далече са от себе си,
далече са от истинските си лица…
Разбиват се на парченца душите ни,
с тях всичко се руши!
Молим се на Бога за утехата в идващите дни.
Далече са в безкраен филм от музики,
звученето убива им съвестта.
Без съвест човека нищо е,
ще слага маски след това !
Под формата на истини лъжите им
намират винаги подбраните лица…
Любов даряват, но с маски на лицето си,
жестоки са игрите на ноща..
Нима така усеща се
истината в любовта?
Въпрос!
Урок!
За всекиго по нещо си, ще има след това!
Виола Темелкова
13.04. Ще се събудя гола като в еротична фантазия. Ще съм намазана с шоколад, сметана, мед, покрита с череши, банани, полята с шампанско. Ще се събудя като фантастична, еротична торта, предизвикваща диабет и сърдечен удар.
Ще се събудя като от най-горещ еротичен сън в розово и червено. Сън с опънати нерви като жартиери върху сочно и стегнато…
Ще се събудя, за да си сложа вълнените чорапи, пуловер, шапка, шал и палто, за да изчистя снега от вчерашната ни караница, за да разчистя пътя към дома.
Ти само си ела навреме, докато все още правя разлика между палто и панталон. Три часа по-късно ще е фатално.
Три часа по-късно ще се събудя гола като в еротична фантазия на някого, когото все още не познавам и тогава оправданието, че не обичам карамел, кафе и смокини, ще е евтино.
Олеся Николова
11.04. Отдавна. Броях листенцата и мечтаех да ме обича. Танцувах със слънцето под цъфналата ябълка, защото знаех, че ме гледа. Единствено когато бяхме заедно виждах цветовете. Събирах пера от птици, за да му ги подарявам. И да ми пише с тях стихотворения. Нощем не спях. Четях каквото ми беше написал. Толкова цветя, листа, гълъби… И думи, думи, думи на вятъра. Вятър… Вятър и мъгла…
После започнах да обичам себе си. Отново. Или може би – за първи път. Светът е градина, безкрайна градина с живи цветя, по-красив от всяка измислица… И е светло.
Леда Аврамова
08.04.
Сядам да пия ракия
Наоколо – пълно с мъртви
Баба ми реже туршия
Дядо присяда на хълбок.
Гледам, пристигат и тия,
с моите спомени млади.
Сядат до мене да пият –
останали сме приятели
Ето ги и враговете ми, дето горчиво се мразехме!
Идват със страховете,
в които заедно газехме
Скоро ще съмне и всички
Като зимен дим ще се пръснат
Съседа, събрал наръч съчки
Като го зърне – ще се прекръсти
Аделина Радева
07.04.
ПАЛАЧ
Парченцата стъкло между
зъбите засилват
горчивия привкус докато
принасям в жертва
седемнадесет невинни листенца
бучиниш
в съзаклятие с бедрата си
отказвам да коленича пред
необратимото
Последните вдишвания
невъзможни за преброяване потъват дълбоко в отварата и
се прераждат в капки кръв
Последните удари на
отегченото ми сърце
заглъхват задушени сред
безмълвната агресия на останалите ми меса
и се сливат с линча на тълпата
Ако бих удовлетворила
собственото си предсмъртно желание
ще извикам на бармана за още
едно от същото
моля.
Кристина Крумова
04.04. Ден първи, откакто те няма.
Светът си е на същото място, където го оставих вчера. Съвсем същият глупав, безполезен свят. Пълен догоре, зареден като пушка. Лягам върху изстиналата спалня. Опирам лакти в протритата завивка, а над мене – лампата и два кубика светлина – жълти, жълти до безсмислие.
Споменът се мотае в краката ми като котка. Снишава се в ъгъла, чака да го нахраня. Давам му последния си залък. Таванът се изсипва над мен като херния. Болката е щедра, равна и благотворителна. Смисълът дърпа залък от устата на котка.
Една стара любов се свлича в краката ми. Едва не я настъпих. Едва не я попитах как е. Ръката ми инстинктивно се свива в юмрук, дробовете ми са двигател на стар запорожец. Пулсът – безучастен. Сърцето ми – объркало гърдите. За малко да те нарека по име.
Прочиствам гърло, за да замълча завинаги. Любовта отново се отбива, придърпва стол и сяда, казва: „ами, аз ще тръгвам…” Хилава, обезкостена, уж неизживяна, а изчерпана. „Добре“ й казвам. „Да не си забравиш нещо, всичко ли си взе? Смелостта да дишаш, смелостта ти да не дишаш…
Димана Йорданова
03.04. Na tatko mi, po povod negoviot rodenden so neizmerna blagodarnost za seta negova bezuslovna ljubov i poddrshka shto mi ja pruzhil vo zhivotot.
14 juli, denot e tvoj
Koga vo nokta ke se protnesh
so plamen razigran kako
klasjeto na Van Gogovite platna,
ke zastanesh vo mrakot, ni nashto,
znam, togash znam deka
denot radost shto bil, sega taga nosi.
Plamenot lebdi, go igra tancot na nemirot, kazhuva tuka si, rechi mu, sreken bidi.
Me budish so svetosta tvoja vechna vo dushata shto ja nosam, so svetlinata shto vodilka niz zhivotot ovozemski mi e.
Izgrejsonceto ke me odvede tamu negde
kamenot crn cveten da go storam.
Da pogledam gore vo nebesna shir kade
samo neboto granica ti e, ah da, mozhebi
i tamo negde treba sreken da si.
Jas ovde so nem plach mozham da sum
gorda, i samo tolku da ti recham, Slava ti.
Sonja Serafimovska
23.03. Ето, вкаменила се е вече тая душа. Превърнала се е в камък, насред гръд на статуя. Търкаляли са го нагоре тоя камък, векове, по билото на планината и надолу, през дъното на океаните. Драскали, надписвали с остриета на малки ножове, дълбали думи и обещания отгоре му, смешни и нетрайни, а така дълбоко ги изписали. С детски смях го хвърляли в езера бистри, миришещ целият на лято и мъх, от пръсти изцапан с ягодово сладко и трохи. После от мъжки ръце бил търкан и блъскан о други камъни, докато искри захвърчат и огън лумне, всичко изпепели, цялата земя, заедно с човеците спящи в леглата си, носещи и те камъни в гърдите си, докато накрая угаснал. От лава бълбукаща в студено бездушие се превърнал, вграден отдавна и зазидан в пазвата на статуя, замлъкнал от умора.
Само тая тревичка, дето е провряла зелено връхче в пукнатината му, обърната към слънцето, мира не му дава и го гъделичка, гъделичка, иде му да се засмее.
Гергана Грънчарова
22.03. Изтъкани сме от липси. Влакно по влакно. За нещата, които сме изгубили, разбираме много след това. Не сме оценили навреме. Глупости! Не сме допускали. Болни от несбъдване, сега сме закъсняло уморени. В стремежа си към по-добро, сме слепи за доброто. Истината винаги е на дъното на чашата и обикновено горчи. За нещата от живота ти говоря. За умората от вечно гладната надежда. За паяжините от тишина в ъглите. А онова, което ни краде от въздуха е простото човешко тесногръдие. Изтъкани сме от липси. Парче по парче сме оставяли по пътя, уж да ни е леко. Сега ужасно много ни тежи празнотата….
Евелина Митрева
06.03. В 3:20 следобед, докато седеше пред компютъра и се опитваше да работи, но всъщност чакаше утре заради рождения му ден, получи fire message. За три минути и двайсет секунди адреналинът я отвя през три преки от офиса и звънеше на пожар на “Папазови”. Женски глас й отговори, че Магьосникът не е вкъщи. Представи се за неговата кръстница и я покани, да го изчакат заедно. Събуди се от превъртането на ключа. Погледна часовника на стената – 3:20, и си спомни, че това е часът на нейното раждане.
Валентина Томова
05.03. Тя е създадена, за да озарява. И денем и нощем. Тя блести и в добро и в лошо. Напрежението я краси. Чуплива е, но държи. Държи, докато някой не я начупи. А счупеното се не лепи. От парчета полза не търси. Всеки я иска цяла. Затова пази я до края. И не я пипай дори. Пари до болка, нали? Сега се сещаш, уви.
Петя Кертикова
04.03. Арматурата на смисъла е в догонването. Докосването не се случва – бетонът е пропукан и на места прозирен, също като погледа ти. Заключени в стягата на радостта: това достатъчно ли ти е? Арматурата на смисъла е в общото, което не идва. Не идва. Не идва. На негово място – повик, взор, крачка, полет.
Диана Маркова
01.03.
ПЕСЕННО
Този мъж е химн на смъртта на клада.
Точен синоним на любов от ада.
Той е стар порок и суши Живота.
Като тъмен Бог на греха и злото.
Хладен рационал, не борави с чувства.
Колкото живял, толкова пропуснал.
Няма път назад и напред… не следва.
Като кипнал ад люби… за последно.
Но ми е любим ! Доброволна клада.
Нека да е химн, аз ще съм балада.
Rara Avis
28.02. Tankar går runt i sin fyrkantiga vändcyrkel och målar om grå färger i en smaklös vintersaga. Sådana tankar som är intrasslade och förvirrade och stoppar alltid vid en korsning. Där tar de en paus, en djupt andedräkt, för att ta sen en tydlig kurs mot Öster där den uppgående solen skriver om den mest obegåvade kärlekshistorian.
Adelina Dankova
25.02. Какво е „ден“ след толкова безсъние? Утрото ме пресреща като престъпник. С охулено от вятър слънце – кръвясало око в синка, наречена небе. Със свят, който ревматично срича себе си. Сутрин е, вали. Не е нужно снегът, причакал ме зад ъгъла посред октомври, да бъде изключителен, за да пренесе небе до раменете ми. Старото небе е тук, тежи, спасява. Окото ми – разкаляно от разкаяния, обрасло и без време есенно. Нека стъпките на този свят ме отнесат до някой друг.
Антония Апостолова
24.02. Промоция! Продавам сърце. Младо, жизнено, любящо. Голямо колкото юмрук, но силно колкото хиляди. Топло. И винаги отворено. Парадокс е, че човек побира само едно сърце, но сърцето може да вмести милиони хора. Затова продавам моето – уморих се да предлагам дом на бездомници, които търсят само гара. Уж домът е там, където е сърцето, но когато нямаш такова, обикаляш чуждите сърца и ги плячкосваш. Не е любов, а набег. Моето устоя на набезите и все още работи безпроблемно, макар че беше счупено. Дефектът му е един – не може да спре да те обича.
Каролина Касабова
22.02. Самотата – отпечатък от неподходящи срещи. В очакване на включване на следващи, с които за миг ще бъде „Еврика“. Ще светне лампата на душата. Ще огрее настоящето. Ще примигне за бъдеще. И ще бъде ден. Докато съмне. Телефоните са заредени. Няма нужда от повече. Свързани в мрежата. И стената ни. Общата.
Миролюба Бенатова
21.02. Помислиха си, че умират и това ги изпълни с трепет. Точно преди снегът да падне върху очите им бяха чули реплика от разговора на двама минувачи: „Като умираш, виждаш бяла светлина!“. Те не знаеха защо са поставени на това място и какво чакат, но сега всичко им се изясни. Теготата да не могат да помръднат години наред, да търпят скитниците да заспиват в краката им нощем, врабчетата да хапват червеи в скута им денем, тийнейджъри да ги боядисват със спрей, минувачите да ги забелязват рядко – всичко това придоби смисъл. Трябвало е да са точно тук, през цялото време, да служат на околните мъчаливо и търпеливо, за да получат дара на времето – всепоглъщащата, успокояваща бяла светлина.
Иванка Могилска
20.02. И днес не мога да си обясня как ме застигна онази невидима мекота и топлина, която той беше скрил дълбоко, толкова дълбоко в себе си, че сам дори не съзнаваше нейната пагубна сила върху бронята му на неразбран поет. Един поглед беше достатъчен да погледна отвъд бездната и да видя, че там беше вечно лято с безкрайни полета цвят. Поглед на дете.
Кремена Димитрова
18.02. Когато котката лежи, небрежно опънала тяло, е толкова приятно да я гледаш! Лежащата котка излъчва уют. Излъчва спокойствие, царственост и красота. Дори сам Бодлер е признал тази нейна божественост. Автентичност на сурови инстинкти и елегантност, съчетани с жестокост на хищник, с рефлекси на ловец, с импулс на убиец. Харесва ми как котките сами избират кога да проявят нежност. Тяхната привързаност е благоволение, а любовта им – награда. Понякога, когато сам решиш да им се радваш, те търпеливо изчакват ласките ти, наслаждавайки им се мъркайки. Но когато прекалиш с вниманието, внезапно забиват нокти в ръката ти. За да напомнят. Да напомнят своята независимост. Това е и наказание. За да не забравиш, че не ги притежаваш. Една жена би могла да научи от котките много, но за да постигне тяхното съвършенство в безразличието, тя трябва да убие всичко човешко в себе си.
Любина Георгиева
14.02. Дълго чаках. Трябваше да минат много столетия, за да падне каменната плът от крилата ми. Не можех да я видя как окапва под тежестта на времето – отредено ми е да гледам към земята, за да не се залъгвам от разни полети в небето. Болезнено усещам само как някое парче се откъртва, а после го чувам глухо да тупва на земята. Олеква ми. С всеки къс още и още. Днес откъм железния скелет на едното ми крило нещо нежно се отрони и ме погъделичка по носа. Беше малко, леко и бяло перце.
Мария Касимова-Моасе
08.02. По улицата се гонят три изсъхнали листа. Разменят си погледи, просъскват почти тайнствено и се разхвърчават в различни посоки. Шумът на града описва странни пируети… като позастаряла балерина. Ситен прашец преминава през очите ми, нещо ме бодва. Днес се чувствам като гълъб, малко сиво, доста самотно, но свободно…
Елена Цонева
07.02. Тръгвам. Може и да се върна, но да си кажем сбогом. Животът пак ме призова на боксовия ринг. Той ще ми вкара няколко крошета, възможно е и аз да имам някой удар. Преди да ме свали от сцената, ще се опитам да остана права поне до предпоследен рунд. И после идва тишината в залата.
Янислава Вълкова
04.02. Какво е човекът – игра на светлина и сянка, бързотечно стъкло, капка вода в потока. Отнася ни танцът на водата, който никога не се повтаря. Само ледът спира устрема, превръща шуртенето в кристална скулптура, прозрачна и мъртва. Не спирай, миг. Не ме приспивай, лед. Събуди ме, когато дойде златната вода.
Доротея Табакова
03.02. Гледаш този град все едно гледаш калинка кацнала на ръката ти, все едно искаш да изгори, сградите му да се смачкат една по една като пластмасови кофички, накрая да остане само пепел, да поникне трева. И точно това вземе, че ти хареса, мисълта опарва дланите ти, калинката литва, а в главата ти остава негатив на огън. Някакъв развален филм, на който се е запечатал сняг.
Веселина Ангелова
28.01. Kadın mısın yoksa erkek mi böyle kendini kapatan? Fark etmez, Zor ve karmaşık, güçlü ve özgür. Açmak ve saklamak yan yana olamayacak kavramlar ve bir o kadar da tek bir kırmızı çizgiyle ayrılmışlar. İnsan; korkularından dolayı her ikisini de bir arada yürütmeye çalışırken böyle abuk bir gerçeklik oluşuyor. Her vücudun hakkıdır sevilmek ve saygı duyulmak.
Kıymet Oğuz
20.01. Но кой си ти? Позна ли себе си зад сенките на Илюзията? Колко тъжно е сляпото ти самодоволство, украсено с колосана бяла панделка. Тя виси като въже на шията ти, но ти не съзнаваш, че сам си подписал собствената си смъртна присъда. О, колко жалко е да си мъртъв преди изобщо да си живял!
Жени Костадинова
19.01. Дограмата прилепна плътно и остави студа и градската глъчка отвъд. Капки пот избиха по стъклото. Умора, напрежение, облекчение… – Не, конденз, скъпа, никаква романтика. – срита сърцето ми мозъкът. Придърпах завесата, за да оставя целия свят пред прага на моя свят. Остана само процепът, който не допускаше връзката помежду им да се прекъсне докрай. Затова му обърнах гръб.
Лилия Цачева
17.01. Симетрията, онзи признак за съвършенство. Идеални линии, огледални части, срещат се рядко, но са винаги красиви, примамливи, изкусителни. Не смееш да ги докоснеш, за да не нарушиш съвършеното творение на природата или нечий завиден талант. И все пак, да благодарим, че не всичко е така идеално, защото само така можем да оценим красотата, която се предава от симетрията, онзи признак за съвършество.
Елина Пулчева
15.01. Гледаш матовата светлина на лампата – там, където хаосът отстъпва по твое решение и се възцарява покой. Би могъл да се възцари. Затваряш очи, лампата все още съществува, има те в крехкия кръг от светлината й. Навън уморени коли прорязват тишината. Обичаш такива нощи. Утрото обикновено е банално.
Ина Иванова
11.01. Очите ми те търсят, но не виждат. Умът ми те прогонва от Душата, но не я открива. Единствено ръцете ми свободни са, но не помръдват, вкопчени в безвремието, защото… Паметник съм аз на свободата, след която се погубихме в различни светове. Ти така поиска. Временно. И лицето ми покри.
Мария Мира Христова
08.01. Излизам да те търся. Бяла пелена е покрила земята. Вятърът бързо е заличил твоите следи. Стъпките вече не водят никъде. Скреж. Сняг. Студ. Ледени висулки застрашително крещят. Дъхът ми замръзва, а съзнанието ми безпомощно повтаря името ти. Чувам глас някъде отвъд. Затварям очи и те виждам. Шептиш „обичам те“ и ме целуваш. Както преди…
Габриела Андреева
