01.10. Поредна нощ, преминаваща като
товарен влак през съществуването му.
Пак нямаше да се спи, главата го цепеше,
а очите му пареха. А малкото същество се
дереше с пълен глас. Като че цялото
страдание на света напираше да се излее
върху му между устенцата на месечното
бебе. И всъщност беше така. Цялото
страдание на света. Защото неговият свят
се беше сринал. Без нея. Но имаше него.
И всеки път, когато малките пръстчета
стиснеха ръката му, отчаянието се
изпаряваше. Сякаш без думи
невръстният му син му казваше:
„Спокойно, тате! Двамата ще се справим.
Обичам те!”

Мария Митева