05.09. Усмихни ми се. Сега съм нежна. Есента отключва някакъв порив да прегръщаш. Омиротворяваш се и се вслушваш в онези скрити като в стара ракла пориви – да се разстилаш бавно, като обширни житни поля пред някого. И да му бъдеш пътека. Да е толкова тихо, че да не чуваш нищо, освен туптенето на собственото си сърце в гърдите. И да е самотно, за да уловиш мислите си. Една по една, за да не избягат някъде като вчерашната. Като тези от лятото, които са кратки и прегарят на слънцето. Когато си есен, си тих и съзерцателен. Съзерцателен за сняг, от който ще ти се прииска да близнеш снежинката от носа на някого, когото обичаш…
Мария Елинчева
