04.04. Ден първи, откакто те няма.
Светът си е на същото място, където го оставих вчера. Съвсем същият глупав, безполезен свят. Пълен догоре, зареден като пушка. Лягам върху изстиналата спалня. Опирам лакти в протритата завивка, а над мене – лампата и два кубика светлина – жълти, жълти до безсмислие.
Споменът се мотае в краката ми като котка. Снишава се в ъгъла, чака да го нахраня. Давам му последния си залък. Таванът се изсипва над мен като херния. Болката е щедра, равна и благотворителна. Смисълът дърпа залък от устата на котка.
Една стара любов се свлича в краката ми. Едва не я настъпих. Едва не я попитах как е. Ръката ми инстинктивно се свива в юмрук, дробовете ми са двигател на стар запорожец. Пулсът – безучастен. Сърцето ми – объркало гърдите. За малко да те нарека по име.
Прочиствам гърло, за да замълча завинаги. Любовта отново се отбива, придърпва стол и сяда, казва: „ами, аз ще тръгвам…” Хилава, обезкостена, уж неизживяна, а изчерпана. „Добре“ й казвам. „Да не си забравиш нещо, всичко ли си взе? Смелостта да дишаш, смелостта ти да не дишаш…
Димана Йорданова
