20.10. В утробата на своето мълчание
въглен ти остави да ме топли.
Той растеше като стенещо признание –
оловно тегнещо, изваяно от кости.
И сякаш димеше безмълвно
кладата, която в мен запали.
Ти знаеше, че няма да покълне,
но криле ми даде, за да ме пазят.
Целуни ме, за да се скрия пак в утробата
където тихо е и няма да боли.
Ще изчакам да изпиеш времето,
в което мама пак ще ме роди.
Теодора Стоянова Freya
