01.06.
Понякога ти разказвам за картината на Артан дьо Сен-Мартен,
пред която прекарах една цяла неделя утрин. Някакво непознато море, стиснато
в пестниците на бурята.
Тук пак бе сезонът на дъждовете и вятърът чегърташе с нокът
по стените на музея.
Изследвах внимателно решението на онази рисувана стихия
да построи свой дом под небето. Мислех си, че мога да помириша
следобеда на 1871-а, когато Луи е разтварял боите си, а също
водораслите, отложени по пясъците на Остенде. Какво малко чудо –
един следобед, който не престава да се случва, заключен днес на улица
дьо Ла Режанс.
Разбира се, това бе само оправдание да си представям до насита
как свети на разсъмване онази лампа край морето –
едно море, дето ние познаваме –
и как заглъхват виковете на рибарите, и как по кея лепне мирисът
на няколко лета, препънали се в лодките под моста.
Разбира се, това бе само опит да скрия в чуждата вечност
своята малка история. Бе по времето, когато
и ние строяхме дом.
Когато се обърнах към следващата зала на музея, бях сигурна, че
бурята се е смирила малко – направила място
за още едно море.
Теодора Лалова
