28.11. Бях простил на всяка една от тях.
На нея най-вече. За раните. За болката.
За излъганото доверие. За лъжите.
За думите. За любовта хвърлена на вятъра.
За времето дадено на нищото.
Бях се научил. И бях приключил. С миналото.
Бях заключил вратата. Хвърлил ключа. Спуснал завесите.
Бях продължил и бях приел настоящето, но тогава дойде бъдещето.
И ме помоли да простя на себе си.
Миришех му на минало. И на нафталин.
Изпра ми дрехите. Отвори прозореца. И си тръгна.
Едно бъдеще остава, само при пълно отсъствие на минало.
Ще се върне, когато сам проветря стаята.

Силвия Крумова