23.03. Ето, вкаменила се е вече тая душа. Превърнала се е в камък, насред гръд на статуя. Търкаляли са го нагоре тоя камък, векове, по билото на планината и надолу, през дъното на океаните. Драскали, надписвали с остриета на малки ножове, дълбали думи и обещания отгоре му, смешни и нетрайни, а така дълбоко ги изписали. С детски смях го хвърляли в езера бистри, миришещ целият на лято и мъх, от пръсти изцапан с ягодово сладко и трохи. После от мъжки ръце бил търкан и блъскан о други камъни, докато искри захвърчат и огън лумне, всичко изпепели, цялата земя, заедно с човеците спящи в леглата си, носещи и те камъни в гърдите си, докато накрая угаснал. От лава бълбукаща в студено бездушие се превърнал, вграден отдавна и зазидан в пазвата на статуя, замлъкнал от умора.
Само тая тревичка, дето е провряла зелено връхче в пукнатината му, обърната към слънцето, мира не му дава и го гъделичка, гъделичка, иде му да се засмее.
Гергана Грънчарова
