14.02. Дълго чаках. Трябваше да минат много столетия, за да падне каменната плът от крилата ми. Не можех да я видя как окапва под тежестта на времето – отредено ми е да гледам към земята, за да не се залъгвам от разни полети в небето. Болезнено усещам само как някое парче се откъртва, а после го чувам глухо да тупва на земята. Олеква ми. С всеки къс още и още. Днес откъм железния скелет на едното ми крило нещо нежно се отрони и ме погъделичка по носа. Беше малко, леко и бяло перце.
Мария Касимова-Моасе
