11.04. Отдавна. Броях листенцата и мечтаех да ме обича. Танцувах със слънцето под цъфналата ябълка, защото знаех, че ме гледа. Единствено когато бяхме заедно виждах цветовете. Събирах пера от птици, за да му ги подарявам. И да ми пише с тях стихотворения. Нощем не спях. Четях каквото ми беше написал. Толкова цветя, листа, гълъби… И думи, думи, думи на вятъра. Вятър… Вятър и мъгла…
После започнах да обичам себе си. Отново. Или може би – за първи път. Светът е градина, безкрайна градина с живи цветя, по-красив от всяка измислица… И е светло.
Леда Аврамова
