25.02. Какво е „ден“ след толкова безсъние? Утрото ме пресреща като престъпник. С охулено от вятър слънце – кръвясало око в синка, наречена небе. Със свят, който ревматично срича себе си. Сутрин е, вали. Не е нужно снегът, причакал ме зад ъгъла посред октомври, да бъде изключителен, за да пренесе небе до раменете ми. Старото небе е тук, тежи, спасява. Окото ми – разкаляно от разкаяния, обрасло и без време есенно. Нека стъпките на този свят ме отнесат до някой друг.
Антония Апостолова
