Антония Апостолова
25.02. Какво е „ден“ след толкова безсъние? Утрото ме пресреща като престъпник. С охулено от вятър слънце – кръвясало око в синка, наречена небе. Със свят, който ревматично срича себе си. Сутрин е, вали. Не е нужно снегът, причакал ме зад ъгъла посред октомври, да бъде изключителен, за да пренесе небе до раменете ми. Старото…
